Лъвът (Panthera leo) е едър хищник от семейство Котки и един от четирите представителя на род Пантери. С тегло достигащо до 250 kg той се нарежда като втората по големина след тигъра известна котка обитаваща днес Земята. Ареалът на местообитание днес на представителите е силно ограничен за разлика от този, който е бил преди около 10 000 години. Днес лъвове се срещат само на едно място в Западна Индия и в разпокъсани райони на Субсахарска Африка. През последните 2 - 3 хилядолетия лъвът се е срещал и в Северна Америка и Югозападна Азия, но благодарение на човека е изтласкан на далеч по-малка територия. Останки от съществуване на лъвове са открити и в цяла Евразия до Западна Европа до Индия, а в Северна и Южна Америка от Юкон до Перу.Това го прави и котката с най-обширен ареал на обитание.
В дивата природа лъвовете живеят 10 - 14 години като в плен те могат да живеят и повече от двадесет години. На свобода мъжките рядко живеят по-дълго от десет години. Причина за това са нараняванията от непрекъснатата борба с конкурентни мъжки, което значително намалява преживяемостта им. Обикновено обитават савана и ливади, въпреки че по-рядко се срещат и в храсталаци и гори. В сравнение с другите котки лъвовете са изключително социални. Живеят на групи наречени прайд, състоящ се от женски с малки и малък брой възрастни мъжки. Ловуват заедно като плячката им се състои предимно от големи копитни животни. Мъжките лъвове са лесно разпознаваеми благодарение на пищната грива. Тя е и един от най-разпространените животински символи известни в човешката култура.
През последните две десетилетия африканската популация е спаднала с 30 - 50% и това го прави уязвим вид. Днес основната част от лъвовете живее в национални паркове, а главната заплаха за тяхната численост са хората и борбата за местообитания с тях. Още от епохата на Римската империя лъвове са залавяни и държани в плен, а от края на 18-ти век са търсени и залавяни с цел показването им по изложби, панаири, циркове и зоопаркове. Днес зоологическите градини си сътрудничат с цел запазването на застрашения азиатски лъв.
Лъвът се среща в Африка — най-често в полупустините и по-рядко в пустините, а също и в някои части на Индия. Някога се е срещал в цяла Африка. Днес той вече е изчезнал от северните ѝ райони и твърде рядко може да се види на запад. В изобилие се наблюдава само в Кения и Танзания. Около 190 лъва живеят в гората Гир в Индия на юг отМумбай.
В Африка лъвове се срещат основно в пасищата на саваната с отделни разпръснати акациеви дървета, които служат като сянка. В Индия местообитанията включват смесена суха савана гора и много суха широколистна гора Преди около две хиляди години местообитанията на лъвовете са включвали районите на южните части на Евразия в район от Гърция до Индия и цяла Африка, с изключение на централните части на Сахара.Херодот съобщава, че лъвовете са били често срещани в Гърция в периода около 480 г.пр.н.е. Те атакували и камилските кервани на Персийския цар Ксеркс в похода му през страната. Към 300 г.пр.н.е Аристотел описва лъвовете като рядко срещани в Древна Гърция. Към края на първи век те изчезват от Балканския полуостров.[7] Последните лъвове в Европа изчезват към 10-ти век от района на Кавказ.
Видът е унищожен в Палистина през Средновековието, а от останалата част от Азия постепенно изчезва до края на осемнадесети век вследствие на разпространението на огнестрелното оръжие. От края на деветнадесети и началото на 20-ти век те са изчезват и от Северна Африка и Югозападна Азия. Към края на деветнадесети век лъвът изчезва и от Турция и голяма част от Северна Индия. Последните сведения за лъвове в Иран са от 1941 г.
ЖиВоТиНчЕтАтА

петък, 27 май 2011 г.
Северен елен или елен карибу, както е известен в Северна Америка, е вид елен, обитаващ Арктика и Субарктически регион, като образува постоянни и мигриращи популации.
Въпреки, че има много представители на вида и той е широко разпространен, някои от неговите подвидове се срещат рядко, а един или два от тях са на ръба на изчезванито.
Северните елени имат различен цвят на козината и размер и двата пола имат рога, но при мъжките индивиди са по-големи, а при някои популации има женски без рога.
ловът на див и отглеждането на полудомашен(за месо,борби,мляко и транспорт) северен елен са важни занимания в бита на народите от Арктика и Субарктическия регион.
Северните елени имат различен цвят на козината и размер и двата пола имат рога, но при мъжките индивиди са по-големи, а при някои популации има женски без рога.
ловът на див и отглеждането на полудомашен(за месо,борби,мляко и транспорт) северен елен са важни занимания в бита на народите от Арктика и Субарктическия регион.
четвъртък, 26 май 2011 г.
Куче Динго

неделя, 27 март 2011 г.
Червена панда
В Европа за съществуването на червената панда научават през 1821 г., когато генерал-майор Тамас Хардуик представя пред Линеевото дружество в Лондон своя доклад „Description of a New Genus…from Himalaya Chain of Hills between Nepaul(sic) and the Snowy Mountains“. Той нарича животното уа (wha), защото „се открива най-често по неговия силен вик или повик, наподобяващ думата "Wha", често повтаряща се“. Хардуик споменава и други местни имена, сред които „poonya“, от което идва английското panda.
Хардуик обаче така и не успява да обере лаврите с това свое откритие, тъй като завръщането му от Индия с необходимите като доказателствен материал екземпляри се забавя и той е изпреварен от френския натуралист Фредерик Кювие. Опитният Кювие дава и официалното латинско наименование на животното: Ailurus fulgens, „огнена котка“ и заменя Хардуиковото „уа“ с популярното име „ярка панда“, описвайки я като „прекрасен вид, едно от най-красивите познати четириноги“. Тази ситуация създава известно напрежение между английските и френските натуралисти по онова време, като Кювие е обвинен, че пречи на Англия да открива животински видове дори в собствените си владения.

Червената панда се препитава изключително с бамбук, но също като голямата панда не е устроена така, че да усвоява целулозата. Затова пандите подбират само най-крехките листа и филизи на бамбука, от които поглъщат големи количества предъвквайки ги максимално дълго. Следствие от ниско калоричната диета е значителното време, червените панди прекарват в хранене и сън. Бамбукът съставлява 2/3 от храната им; ядат също плодове, корени, треви, лишеи и гъби, но разнообразяват диетата си и с птичи яйца и малки пиленца,гризачи, риба, и насекоми. В плен ядат с удоволствие месо. Бедната на калории бамбукова диета е причина през зимата, когато няма достатъчно количество от допълнителната им храна, червените панди да губят до 15% от теглото си.
Най-вероятно тези хранителни навици са запазени от минали епохи, защото са намирани останки от подобни на червената панда животни вЕвропа и Америка, които датират от миоцена и плеистоцена. Очевидно разпространението на бамбука се е променяло през различните периоди, а с него и ареала на червените панди; само в планините на Южна Азия тази уникална екосистема се е съхранила относително непроменена.
Нискокалоричната диета е основен фактор, определящ поведението на червените панди. На практика те прекарват цялото си време в хранене и сън, като търсенето на храна може да им отнеме до 13 часа в денонощие. Отлични катерачи са и водят изключително дървесен начин на живот, като денем и нощем спят, а се хранят по зори и здрач. Когато спят се завиват с опашката си, а ако температурите са твърде високи (трудно понасят температури над 25 °C) се излягат по цялата си дължина върху някой клон и оставят лапите и опашката да висят надолу. Поради своята избирателност по отношение на храната червените панди имат много големи лични територии, около 5 квадратни километра за мъжките и наполовина за женските. Териториите на мъжките и женските често се припокриват, понякога дори и с тези на представители на същия пол. Установено е, че средно за един месец обхождат едва 25% от територията си. Рядко общуват помежду си, освен по време на размножителния период и при отглеждането на малките, за които се грижи само майката. Основните им методи на комуникация са с обонятелни маркери (имат специални жлези в лапите), общи отходни места (разпознават по миризмата пол, възраст, размножителна готовност и други), а при среща общуват с жестове (клатене на глава, махане с опашка) и звуци (типичният им вик, съскане). В периоди с недостиг на храна забавят метаболизма си допълнително, и съответно прекарват повече време в търсене на храна.
Освен а хората, естествени врагове на червената панда са снежният леопарт и едрите местни представители на сем.
Живеейки сами, червените панди търсят партньор през размножителния период от края на декември до средата на февруари. След около 135-дневна бременност (твърде дълга за размера на животното) женските раждат през май-юли в предварително направено от тях гнездо от 1 до 4 малки, най-често 2. Малките се раждат слепи, с тегло около 100-130 грама, но напълно покрити с жълтеникава козина. Проглеждат след около 3 седмици, а огнената си окраска добиват след около 70 дни. На 12-седмична възраст новото поколение напуска гнездото, а се отбива на 6-8 месечна възраст. Малките остават заедно с майката до времето за следващото раждане или до навършването на година. Мъжките много рядко вземат участие в отглеждането на малките. Полова зрялост достигат на 18 месеца, но полово активни стават на 2-3 годишна възраст.
Бавното и дълго размножаване на червените панди (женските се разгонват само веднъж годишно за период от 18 до 24 часа), както и високата смъртност при малките, е причина популацията им да се възстановява изключително трудно.
Средната продължителност на живота им е 8 до 10 години, но в плен доживяват и до 15.
Акула чук
Те могат сами да създават потомство(тоест,да се размножават без мъжка акула чук).
Това е разбрано от учените в един резерват,където сама женска ражда малкото си без наоколо да има мъжки екземпляр.Учените изследвали акулата чук но не открили ДНК от мъжки.
Тази акула чук, можем спокойно да я пречислим къ останалите десетки видове животни които раждат и се размножават без мъжки.Това е разбрано от учените в един резерват,където сама женска ражда малкото си без наоколо да има мъжки екземпляр.Учените изследвали акулата чук но не открили ДНК от мъжки.
Китова акула

Китова акула отпред
На цвят са сиво-синкави, като коремът е по-светъл, а на гърба си имат светли петна. Предпочитат температура на водата от 21 до 25°C и са разпространени във всички тропични и субтропични морета.
За първи път е идентифицирана през април 1828 година и по-подробно описана през 1849г.
неделя, 20 март 2011 г.
Голяма бяла акула
Тялото им е с хидродинамична торпедовидна форма и дължина до 6 метра. Хрилните отвори са 5 двойки, по изключение 6. Имат мощни гръдни плавници. Опашната перка е вертикално разположена, двуделна, горният ѝ дял е по-голям от долния. Живеят във всякакви води.От екваториални и тропични до умерени и дори полярни води. Обикновено в солени води акулата прави изключение,като обитава реки и лагуни.
Размножителните навици на белите акули все още не са добре проучени. Раждане все още не е документирано, но няколко бременни екземпляра са били изследвани. Достигат полова зрялост сравнително късно - на 15 години. След раждане, бялата акула бързо изоставя рожбите си, главно за да се избегне изяждането им от самата майка.Продължителността на живота също още не е напълно изяснена. Според повечето изследователи бялата акула живее между 18 и 27 години. Като се има предвид късното достигане на полова зрялост, дългата продължителност на живота не е лишена от логика.
Акулите нямат плавателен мехур и трябва да плуват непрестанно, за да дишат и да се задържат във водата. Както и останалите риби, те използват вълнообразни странични движения, за разлика от китоподобните бозайници, които извиват тялото си нагоре-надолу, докато плуват. С острото си обоняние усещат плячката си отдалеч. Имат от 5 до 7 редици изключително остри зъби. Акулите са перфектни машини за убиване, снабдени с невероятни свръхсетива. С обонянието си са способни да доловят дори няколко капки кръв, разтворени във водата. С
Капсулите на Лоренцини, разположени в предната част на главата, усещат слабите електрически импулси, изпращани от жертвата.
Размножаване
Абонамент за:
Публикации (Atom)