Лъв

Лъвът (Panthera leo) е едър  хищник  от семейство Котки и един от четирите представителя на род Пантери. С тегло достигащо до 250 kg той се нарежда като втората по големина след тигъра известна котка обитаваща днес Земята. Ареалът на местообитание днес на представителите е силно ограничен за разлика от този, който е бил преди около 10 000 години. Днес лъвове се срещат само на едно място в Западна Индия и в разпокъсани райони на Субсахарска Африка. През последните 2 - 3 хилядолетия лъвът се е срещал и в Северна Америка и Югозападна Азия, но благодарение на човека е изтласкан на далеч по-малка територия. Останки от съществуване на лъвове са открити и в цяла Евразия до Западна Европа до Индия, а в Северна и Южна Америка от Юкон до Перу.Това го прави и котката с най-обширен ареал на обитание.
В дивата природа лъвовете живеят 10 - 14 години като в плен те могат да живеят и повече от двадесет години. На свобода мъжките рядко живеят по-дълго от десет години. Причина за това са нараняванията от непрекъснатата борба с конкурентни мъжки, което значително намалява преживяемостта им. Обикновено обитават савана и ливади, въпреки че по-рядко се срещат и в храсталаци и гори. В сравнение с другите котки лъвовете са изключително социални. Живеят на групи наречени прайд, състоящ се от женски с малки и малък брой възрастни мъжки. Ловуват заедно като плячката им се състои предимно от големи копитни животни. Мъжките лъвове са лесно разпознаваеми благодарение на пищната грива. Тя е и един от най-разпространените животински символи известни в човешката култура.
През последните две десетилетия африканската популация е спаднала с 30 - 50% и това го прави уязвим вид. Днес основната част от лъвовете живее в национални паркове, а главната заплаха за тяхната численост са хората и борбата за местообитания с тях. Още от епохата на Римската империя лъвове са залавяни и държани в плен, а от края на 18-ти век са търсени и залавяни с цел показването им по изложби, панаири, циркове и зоопаркове. Днес зоологическите градини си сътрудничат с цел запазването на застрашения азиатски лъв.
Лъвът се среща в Африка — най-често в полупустините и по-рядко в пустините, а също и в някои части на Индия. Някога се е срещал в цяла Африка. Днес той вече е изчезнал от северните ѝ райони и твърде рядко може да се види на запад. В изобилие се наблюдава само в Кения и Танзания. Около 190 лъва живеят в гората Гир в Индия на юг отМумбай.
В Африка лъвове се срещат основно в пасищата на саваната с отделни разпръснати акациеви дървета, които служат като сянка. В Индия местообитанията включват смесена суха савана гора и много суха широколистна гора Преди около две хиляди години местообитанията на лъвовете са включвали районите на южните части на Евразия в район от Гърция до Индия и цяла Африка, с изключение на централните части на Сахара.Херодот съобщава, че лъвовете са били често срещани в Гърция в периода около 480 г.пр.н.е. Те атакували и камилските кервани на Персийския цар Ксеркс в похода му през страната. Към 300 г.пр.н.е Аристотел описва лъвовете като рядко срещани в Древна Гърция. Към края на първи век те изчезват от Балканския полуостров.^[7] Последните лъвове в Европа изчезват към 10-ти век от района на Кавказ.
Видът е унищожен в Палистина  през Средновековието, а от останалата част от Азия постепенно изчезва до края на осемнадесети век вследствие на разпространението на огнестрелното оръжие. От края на деветнадесети и началото на 20-ти век те са изчезват и от Северна Африка и Югозападна Азия. Към края на деветнадесети век лъвът изчезва и от Турция и голяма част от Северна Индия. Последните сведения за лъвове в Иран са от 1941 г.

Северен елен или елен карибу, както е известен в Северна Америка, е вид елен, обитаващ Арктика и Субарктически регион, като образува постоянни и мигриращи популации. Въпреки, че има много представители на вида и той е широко разпространен, някои от неговите подвидове се срещат рядко, а един или два от тях са на ръба на изчезванито.
Северните елени имат различен цвят на козината и размер и двата пола имат рога, но при мъжките индивиди са по-големи, а при някои популации има женски без рога^.
ловът на див и отглеждането на полудомашен(за месо,борби,мляко и транспорт) северен елен са важни занимания в бита на народите от Арктика и Субарктическия регион.

Куче Динго

Кучетата  са род бозайници от семейство Canidae. Родът включва 7 до 10 вида хищници като вълк,чакал,койот.

Един от най-разпространения домашен любимец, кучето е също представител на рода. Той е подвид на вълка, въпреки видимите анатомични различия, наложени в резултат на селекция от страна на човека. Кучето динго е друг представител, който пък е пример за превръщане от домашно животно ,в диво.

Червена панда

В Европа за съществуването на червената панда научават през 1821 г., когато генерал-майор Тамас Хардуик представя пред Линеевото дружество в Лондон своя доклад „Description of a New Genus…from Himalaya Chain of Hills between Nepaul(sic) and the Snowy Mountains“. Той нарича животното уа (wha), защото „се открива най-често по неговия силен вик или повик, наподобяващ думата "Wha", често повтаряща се“. Хардуик споменава и други местни имена, сред които „poonya“, от което идва английското panda.

Хардуик обаче така и не успява да обере лаврите с това свое откритие, тъй като завръщането му от Индия с необходимите като доказателствен материал екземпляри се забавя и той е изпреварен от френския натуралист Фредерик Кювие. Опитният Кювие дава и официалното латинско наименование на животното: Ailurus fulgens, „огнена котка“ и заменя Хардуиковото „уа“ с популярното име „ярка панда“, описвайки я като „прекрасен вид, едно от най-красивите познати четириноги“. Тази ситуация създава известно напрежение между английските и френските натуралисти по онова време, като Кювие е обвинен, че пречи на Англия да открива животински видове дори в собствените си владения.

За почти половин век червената панда остава единствената позната Панда, до 1869 г., когато френският мисионер Арман Давид открива в Китай черно-бяло животно с подобни хранителни навици и физиология. Това животно е наречено Гигантска панда  и вече познатата панда съответно започва да се нарича Малка панда.

Червените панди се срещат във високопланинските (между 2 и 5 хил. м. надм. вис.) гори на Хималаите, Южен Тибет, планинските райони на Мианмар и Югоизточен Китай. Обитават широколистни и смесени гори, обрасли с рододендрони и естествено бамбук - основната им храна. Характерна за тези гори е високата влажност и сравнително малки годишни колебания в температурите (10-25 °C)
Червената панда се препитава изключително с бамбук, но също като голямата панда не е устроена така, че да усвоява целулозата. Затова пандите подбират само най-крехките листа и филизи на бамбука, от които поглъщат големи количества предъвквайки ги максимално дълго. Следствие от ниско калоричната диета е значителното време, червените панди прекарват в хранене и сън. Бамбукът съставлява 2/3 от храната им; ядат също плодове, корени, треви, лишеи и гъби, но разнообразяват диетата си и с птичи яйца и малки пиленца,гризачи, риба, и насекоми. В плен ядат с удоволствие месо. Бедната на калории бамбукова диета е причина през зимата, когато няма достатъчно количество от допълнителната им храна, червените панди да губят до 15% от теглото си.
Най-вероятно тези хранителни навици са запазени от минали епохи, защото са намирани останки от подобни на червената панда животни вЕвропа и Америка, които датират от миоцена и плеистоцена. Очевидно разпространението на бамбука се е променяло през различните периоди, а с него и ареала на червените панди; само в планините на Южна Азия тази уникална екосистема се е съхранила относително непроменена.

Нискокалоричната диета е основен фактор, определящ поведението на червените панди. На практика те прекарват цялото си време в хранене и сън, като търсенето на храна може да им отнеме до 13 часа в денонощие. Отлични катерачи са и водят изключително дървесен начин на живот, като денем и нощем спят, а се хранят по зори и здрач. Когато спят се завиват с опашката си, а ако температурите са твърде високи (трудно понасят температури над 25 °C) се излягат по цялата си дължина върху някой клон и оставят лапите и опашката да висят надолу. Поради своята избирателност по отношение на храната червените панди имат много големи лични територии, около 5 квадратни километра за мъжките и наполовина за женските. Териториите на мъжките и женските често се припокриват, понякога дори и с тези на представители на същия пол. Установено е, че средно за един месец обхождат едва 25% от територията си. Рядко общуват помежду си, освен по време на размножителния период и при отглеждането на малките, за които се грижи само майката. Основните им методи на комуникация са с обонятелни маркери (имат специални жлези в лапите), общи отходни места (разпознават по миризмата пол, възраст, размножителна готовност и други), а при среща общуват с жестове (клатене на глава, махане с опашка) и звуци (типичният им вик, съскане). В периоди с недостиг на храна забавят метаболизма си допълнително, и съответно прекарват повече време в търсене на храна.

Освен а хората, естествени врагове на червената панда са снежният леопарт и едрите местни представители на сем.

Живеейки сами, червените панди търсят партньор през размножителния период от края на декември до средата на февруари. След около 135-дневна бременност (твърде дълга за размера на животното) женските раждат през май-юли в предварително направено от тях гнездо от 1 до 4 малки, най-често 2. Малките се раждат слепи, с тегло около 100-130 грама, но напълно покрити с жълтеникава козина. Проглеждат след около 3 седмици, а огнената си окраска добиват след около 70 дни. На 12-седмична възраст новото поколение напуска гнездото, а се отбива на 6-8 месечна възраст. Малките остават заедно с майката до времето за следващото раждане или до навършването на година. Мъжките много рядко вземат участие в отглеждането на малките. Полова зрялост достигат на 18 месеца, но полово активни стават на 2-3 годишна възраст.

Бавното и дълго размножаване на червените панди (женските се разгонват само веднъж годишно за период от 18 до 24 часа), както и високата смъртност при малките, е причина популацията им да се възстановява изключително трудно.

Средната продължителност на живота им е 8 до 10 години, но в плен доживяват и до 15.

Акула чук

Акулите чук  са семейство акули, характерни с особената, плоска и странично продълговата форма на главата. Предполага се, че са се появила преди 40 милиона години.

Те могат сами да създават потомство(тоест,да се размножават без мъжка акула чук).
Това е разбрано от учените в един резерват,където  сама женска ражда малкото си без наоколо да има мъжки екземпляр.Учените изследвали акулата чук но не открили ДНК от мъжки.

Тази акула чук, можем спокойно да я пречислим къ останалите десетки видове животни които раждат и се размножават без мъжки.

Китова акула

Китовата акула  е най-голямата акула, а също така най-голямата от живеещите днес риби. Най-големият измерен досега екземпляр е с дължина 12,65 m. Той е уловен през 1949 г. в Индийския океан, край бреговете на Пакистан.^[2] Всички китови акули достигат дължина поне 12 m. Те се хранят с планктон, който филтрират от водата и въпреки огромните си размери са напълно безопасни за човека. Храни се с малки риби и планктон както повечето китове. Устата на китовата акула е широка повече от 1 метър.

Китова акула отпред

На цвят са сиво-синкави, като коремът е по-светъл, а на гърба си имат светли петна. Предпочитат температура на водата от 21 до 25°C и са разпространени във всички тропични и субтропични морета.

За първи път е идентифицирана през април 1828 година и по-подробно описана през 1849г.

Голяма бяла акула

Тялото им е с хидродинамична торпедовидна форма и дължина до 6 метра. Хрилните отвори са 5 двойки, по изключение 6. Имат мощни гръдни плавници. Опашната перка е вертикално разположена, двуделна, горният ѝ дял е по-голям от долния. Живеят във всякакви води.От екваториални и тропични до умерени и дори полярни води. Обикновено в солени води акулата прави изключение,като обитава реки и лагуни.

Акулите нямат плавателен мехур и трябва да плуват непрестанно, за да дишат и да се задържат във водата. Както и останалите риби, те използват вълнообразни странични движения, за разлика от китоподобните бозайници, които извиват тялото си нагоре-надолу, докато плуват. С острото си обоняние усещат плячката си отдалеч. Имат от 5 до 7 редици изключително остри зъби. Акулите са перфектни машини за убиване, снабдени с невероятни свръхсетива. С обонянието си са способни да доловят дори няколко капки кръв, разтворени във водата. С

Капсулите на Лоренцини, разположени в предната част на главата, усещат слабите електрически импулси, изпращани от жертвата.

Размножаване

Размножителните навици на белите акули все още не са добре проучени. Раждане все още не е документирано, но няколко бременни екземпляра са били изследвани. Достигат полова зрялост сравнително късно - на 15 години. След раждане, бялата акула бързо изоставя рожбите си, главно за да се избегне изяждането им от самата майка.

Продължителността на живота също още не е напълно изяснена. Според повечето изследователи бялата акула живее между 18 и 27 години. Като се има предвид късното достигане на полова зрялост, дългата продължителност на живота не е лишена от логика.