Червена панда

В Европа за съществуването на червената панда научават през 1821 г., когато генерал-майор Тамас Хардуик представя пред Линеевото дружество в Лондон своя доклад „Description of a New Genus…from Himalaya Chain of Hills between Nepaul(sic) and the Snowy Mountains“. Той нарича животното уа (wha), защото „се открива най-често по неговия силен вик или повик, наподобяващ думата "Wha", често повтаряща се“. Хардуик споменава и други местни имена, сред които „poonya“, от което идва английското panda.

Хардуик обаче така и не успява да обере лаврите с това свое откритие, тъй като завръщането му от Индия с необходимите като доказателствен материал екземпляри се забавя и той е изпреварен от френския натуралист Фредерик Кювие. Опитният Кювие дава и официалното латинско наименование на животното: Ailurus fulgens, „огнена котка“ и заменя Хардуиковото „уа“ с популярното име „ярка панда“, описвайки я като „прекрасен вид, едно от най-красивите познати четириноги“. Тази ситуация създава известно напрежение между английските и френските натуралисти по онова време, като Кювие е обвинен, че пречи на Англия да открива животински видове дори в собствените си владения.

За почти половин век червената панда остава единствената позната Панда, до 1869 г., когато френският мисионер Арман Давид открива в Китай черно-бяло животно с подобни хранителни навици и физиология. Това животно е наречено Гигантска панда  и вече познатата панда съответно започва да се нарича Малка панда.

Червените панди се срещат във високопланинските (между 2 и 5 хил. м. надм. вис.) гори на Хималаите, Южен Тибет, планинските райони на Мианмар и Югоизточен Китай. Обитават широколистни и смесени гори, обрасли с рододендрони и естествено бамбук - основната им храна. Характерна за тези гори е високата влажност и сравнително малки годишни колебания в температурите (10-25 °C)
Червената панда се препитава изключително с бамбук, но също като голямата панда не е устроена така, че да усвоява целулозата. Затова пандите подбират само най-крехките листа и филизи на бамбука, от които поглъщат големи количества предъвквайки ги максимално дълго. Следствие от ниско калоричната диета е значителното време, червените панди прекарват в хранене и сън. Бамбукът съставлява 2/3 от храната им; ядат също плодове, корени, треви, лишеи и гъби, но разнообразяват диетата си и с птичи яйца и малки пиленца,гризачи, риба, и насекоми. В плен ядат с удоволствие месо. Бедната на калории бамбукова диета е причина през зимата, когато няма достатъчно количество от допълнителната им храна, червените панди да губят до 15% от теглото си.
Най-вероятно тези хранителни навици са запазени от минали епохи, защото са намирани останки от подобни на червената панда животни вЕвропа и Америка, които датират от миоцена и плеистоцена. Очевидно разпространението на бамбука се е променяло през различните периоди, а с него и ареала на червените панди; само в планините на Южна Азия тази уникална екосистема се е съхранила относително непроменена.

Нискокалоричната диета е основен фактор, определящ поведението на червените панди. На практика те прекарват цялото си време в хранене и сън, като търсенето на храна може да им отнеме до 13 часа в денонощие. Отлични катерачи са и водят изключително дървесен начин на живот, като денем и нощем спят, а се хранят по зори и здрач. Когато спят се завиват с опашката си, а ако температурите са твърде високи (трудно понасят температури над 25 °C) се излягат по цялата си дължина върху някой клон и оставят лапите и опашката да висят надолу. Поради своята избирателност по отношение на храната червените панди имат много големи лични територии, около 5 квадратни километра за мъжките и наполовина за женските. Териториите на мъжките и женските често се припокриват, понякога дори и с тези на представители на същия пол. Установено е, че средно за един месец обхождат едва 25% от територията си. Рядко общуват помежду си, освен по време на размножителния период и при отглеждането на малките, за които се грижи само майката. Основните им методи на комуникация са с обонятелни маркери (имат специални жлези в лапите), общи отходни места (разпознават по миризмата пол, възраст, размножителна готовност и други), а при среща общуват с жестове (клатене на глава, махане с опашка) и звуци (типичният им вик, съскане). В периоди с недостиг на храна забавят метаболизма си допълнително, и съответно прекарват повече време в търсене на храна.

Освен а хората, естествени врагове на червената панда са снежният леопарт и едрите местни представители на сем.

Живеейки сами, червените панди търсят партньор през размножителния период от края на декември до средата на февруари. След около 135-дневна бременност (твърде дълга за размера на животното) женските раждат през май-юли в предварително направено от тях гнездо от 1 до 4 малки, най-често 2. Малките се раждат слепи, с тегло около 100-130 грама, но напълно покрити с жълтеникава козина. Проглеждат след около 3 седмици, а огнената си окраска добиват след около 70 дни. На 12-седмична възраст новото поколение напуска гнездото, а се отбива на 6-8 месечна възраст. Малките остават заедно с майката до времето за следващото раждане или до навършването на година. Мъжките много рядко вземат участие в отглеждането на малките. Полова зрялост достигат на 18 месеца, но полово активни стават на 2-3 годишна възраст.

Бавното и дълго размножаване на червените панди (женските се разгонват само веднъж годишно за период от 18 до 24 часа), както и високата смъртност при малките, е причина популацията им да се възстановява изключително трудно.

Средната продължителност на живота им е 8 до 10 години, но в плен доживяват и до 15.

Акула чук

Акулите чук  са семейство акули, характерни с особената, плоска и странично продълговата форма на главата. Предполага се, че са се появила преди 40 милиона години.

Те могат сами да създават потомство(тоест,да се размножават без мъжка акула чук).
Това е разбрано от учените в един резерват,където  сама женска ражда малкото си без наоколо да има мъжки екземпляр.Учените изследвали акулата чук но не открили ДНК от мъжки.

Тази акула чук, можем спокойно да я пречислим къ останалите десетки видове животни които раждат и се размножават без мъжки.

Китова акула

Китовата акула  е най-голямата акула, а също така най-голямата от живеещите днес риби. Най-големият измерен досега екземпляр е с дължина 12,65 m. Той е уловен през 1949 г. в Индийския океан, край бреговете на Пакистан.^[2] Всички китови акули достигат дължина поне 12 m. Те се хранят с планктон, който филтрират от водата и въпреки огромните си размери са напълно безопасни за човека. Храни се с малки риби и планктон както повечето китове. Устата на китовата акула е широка повече от 1 метър.

Китова акула отпред

На цвят са сиво-синкави, като коремът е по-светъл, а на гърба си имат светли петна. Предпочитат температура на водата от 21 до 25°C и са разпространени във всички тропични и субтропични морета.

За първи път е идентифицирана през април 1828 година и по-подробно описана през 1849г.

Голяма бяла акула

Тялото им е с хидродинамична торпедовидна форма и дължина до 6 метра. Хрилните отвори са 5 двойки, по изключение 6. Имат мощни гръдни плавници. Опашната перка е вертикално разположена, двуделна, горният ѝ дял е по-голям от долния. Живеят във всякакви води.От екваториални и тропични до умерени и дори полярни води. Обикновено в солени води акулата прави изключение,като обитава реки и лагуни.

Акулите нямат плавателен мехур и трябва да плуват непрестанно, за да дишат и да се задържат във водата. Както и останалите риби, те използват вълнообразни странични движения, за разлика от китоподобните бозайници, които извиват тялото си нагоре-надолу, докато плуват. С острото си обоняние усещат плячката си отдалеч. Имат от 5 до 7 редици изключително остри зъби. Акулите са перфектни машини за убиване, снабдени с невероятни свръхсетива. С обонянието си са способни да доловят дори няколко капки кръв, разтворени във водата. С

Капсулите на Лоренцини, разположени в предната част на главата, усещат слабите електрически импулси, изпращани от жертвата.

Размножаване

Размножителните навици на белите акули все още не са добре проучени. Раждане все още не е документирано, но няколко бременни екземпляра са били изследвани. Достигат полова зрялост сравнително късно - на 15 години. След раждане, бялата акула бързо изоставя рожбите си, главно за да се избегне изяждането им от самата майка.

Продължителността на живота също още не е напълно изяснена. Според повечето изследователи бялата акула живее между 18 и 27 години. Като се има предвид късното достигане на полова зрялост, дългата продължителност на живота не е лишена от логика.

Делфините (Delphinidae) са семейство морски бозайници от разред Китоподобни. Думата делфин идва от гръцкото δελφίς , което ще рече с утроба, т.е те не са риби, а бозайници, чието самостоятелно развитие е започнало преди около 10 милиона години, през периода на Миоцена.
Тяло
Делфините имат издължено тяло с вретеновидна форма, приспособено за бързо плуване. Техен основен двигателен орган е раздвоената опашка видоизменена в опашен плавник. Предните им крайници представляват гръдни перки, служещи за управление, а задни крайници липсват, като остатък от тях са две закърнели тазови кости. Интересно е, че през октомври 2006 г. край Япония е уловена афала с два малки допълнителни плавника край гениталиите, които представляват такива прецедентно развити задни крайници. Почти всички делфини имат и гръбен плавник (финка) с различна големина, форма и разположение при различните видове, който служи като стабилизатор при плуване.
Мозъкът на делфините има силно нагъната мозъчна кора и те съперничат по интелект дори на човека.
Размерите им варират от 1,2 м. дължина и 40 кг. тегло, до 9,5 м. и 300-500кг. (косатка).
Окраската им варира от сиво до черно на гърба, с по-светъл корем (има и чисто бели делфини) и са изпъстрени с различни по големина, форма и контраст ивици и петна.
Сетива
Повечето делфини имат остро зрение както под вода, така и над повърхността, а техният слух превъзхожда човешкия. Въпреки че имат малки ушни отвори от всяка страна на главата, предполага се, че под вода чуват - ако не изцяло, то предимно - посредством долната челюст, снабдена със специална кухина пълна с мазнина, която препраща звуковите вибрации към средното ухо. Слухът им служи също така за ехолокация. Делфините имат и силно развито осезание с множество нервни окончания, струпани предимно около муцуната, гръдните перки и гениталиите. Прояваяват също така вкусови предпочитания към определени видове риба и се предполага, че след като нямат обонятелни нерви те всъщност помирисват водата вкусвайки я.

Дива котка

Дивата котка (Felis silvestris) е дребен хищник от семейство Котки. Размерите ѝ са малко по-големи от тези на произлязлата от нея Домашна котка. Разпространена е в Европа, Предна и Средна Азия и Африка.Тялото ѝ е здраво и набито, покрито с гъста козина. Дължината й е от 45 до 80 см (91), височина до 43 см, опашка 29-34 см, тегло от 3 до 8 кг. Живее в скалисти или гористи местности и се храни с дребни Бозайници, като гризачи и зайци. Известни са и случаи на нападение над по-млади сърни и кози. Предпочита да ловува нощем и избягва срещите с хора, поради което са много редки случаите на прякото ѝ наблюдение в природата.

Дивата котка е териториално животно и, както повечето си роднини в семейство Котки, избягва компанията на себеподобни извън размножителния период, който е два пъти годишно (пролет и есен). След около два месеца бременност женската се усамотява в някоя скришна хралупа на дърво и ражда от три до шест малки, които кърми около четири месеца. Малките се раждат слепи и безпомощни, също като при домашната котка. В наши дни дивата котка се е превърнала в сравнително рядко животно, тъй като домашните котки и хората я изместват от биотопа, който традиционно обитава.

Косатката (Orcinus orca) е най-големият представител на семейство Делфини. Среща се във всички океани и е бозайникът с най-голям ареал, след човека. Косатката е хищник и се храни с риби,костенурки,тюлени,акули и дори други млади или дребни китове . Това поставя косатката на върха на морската

Косатката е единственият вид на род Orcinus. Тя е един от тридесет и петте вида на семейство Делфинови. Както родът на кашалота Physeter, Orcinus е род с един много разпространен вид без преки генеалогични съседи, поради което палеонтолозите смятат, че косатката е основен кандидат за вид с анагенетична еволюционна история, т. е. еволюция от прародителски видове към видове-потомци без разклонения в родословието. Ако е вярно, това би направило косатката един от най-старите видове делфини, като не е изключено тя да е стара колкото самото семейство, за което се смята, че датира от преди поне пет милиона години.

Лемурите са примати от групата на полумаймуните, които се срещат само на о-в Мадагаскар и Коморските о-ви. Наименованието лемур идва от латинската  дума lemures, за нощни духове или призраци. Така са наречени вероятно заради тъмните кръгове около големите им, светлоотразяващи очи и воят, който надават някои видове (като Индри напр.). Освен представителите на четирите семейства Лемуроподобни (Lemuriformes), традиционно като лемури се определят и Ръконожките (Chiromyiformes). Типичен представител на лемурите е т.нар.Котешки лемур, ката или Пръстеноопашат лемур (Lemur catta).

В недалечното минало е разпространен практически в цяла Азия, но в наши дни ареалът му на разпространение е силно редуциран. В момента са оцелели само 8 подвида популации. Преди това е имало 17 вида от тигри, но след време броят им е намалял.

Вписан е в Червената книга на застрашените видове.

Южнокитайският тигър е по-малък от Бенгалския. Има по-къси и по-широки резки. Мъжкият индивид е с дължина от 2 до 2,28 м и тежи 130 до 175 кг. Женските са с дължина на тялото от 1,9 до 2,1 м и тежат от 100 до 300кг. Храни се с едър рогат добитък, елени и диви прасета. Малко се знае за размножителния му цикъл. Среща се в централен и източен Китай, смята се че Южнокитайският тигър е прародител на всички останали тигри. Този вид тигър е изложен на голяма опасност, има на свобода около 30 - 40 индивида, още толкова има в зоопаркове. Преди 40 години е имало 4000 тигри, но те са безпощадно избивани заради традиционната китайска медицина. Живее 10 - 15 години.

Мечият вълк

Изследванията показват че преди 15 000 години мечият вълк е глозгал много повече кости отколкото 3 000 години по-късно по време на започването на последият ледников период. Дори по време на ледниковият период мечият вълк оцелял, но се е появил нов хищник - човека. Най-разпространената теория за изчезването му е, че хората са донесли и повече болести, а климатичните промени са били прекалено резки. Хората са започнали да ловуват и едрата плячка, с която са се хранели мечите вълци е започнала да намалява. Така след повече от 10 000 години на земята това е било края на мечия вълк както и на повечето едри хишници през Плейстоцена.

Крокодилите  са разред едри влечуги, появили се преди около 84 милиона години по време на горната креда. Те са най-близко свързаната с птиците съществуваща и днес група животни.
Разред Крокодили включва три семейства:

• Семейство Крокодилови  включва 14 вида, разпространени в тропическите зони на Азия, Африка, Америка, Австралия и островите на Индийски и Тихи океан. Най-известни представители на семейството са нилският крокодил ,разпространен в Африка, и гребенестият крокодил , характерен за Югоизточна Австралия и съседните острови.
• Семейство Алигаторови обхваща 8 вида алигатори и каймани. В р. Яндзъ се среща китайския алигатор, а в  САЩ-американския алигатор. Другите представители от род Каймани  се срещат в Централна и Южна Америка.
• Семейство Гавналови  са представени от само един вид гавиал , който се среща на полуостров Индостан и Бирма.